Тогава Славейков е бил на петдесет и няколко години. А отдавна вече не само деца и младежи, но и възрастни хора го наричали „дядо Славейков”. Повече от тридесет години преди освобождението народът знаел и обичал името му, пеел неговите песни, вслушвал се в онова, което той му казвал в своите книги и вестници.

Роден на 17 ноември 1827 г. в Търново, в семейство на беден казанджия, Петко Славейков със своя буден ум, с необикновената си любознателност и с героичната си обич към народа успява да се издигне в епохата на нашето национално възраждане като уважаван, авторитетен учит ел, журналист, поет и трибун и да влияе за пробуждане и закрепване на гражданското и патриотичното съзнание на широки кръгове от народа. Той стои начело в борбата срещу гръцката патриаршия, а когато след извоюването на черковната независимост вижда, че някои български владици започват да проявяват аристократични склонности, пише една от най-смелите статии в българската демократична публицистика тогава, в която намира израз народната мисъл и народното чувство за свобода, правда и демокрация. Във вестник “Гайда” и особено във вестник “Македония” - Славейков се борел не само против гръцката патриаршия, но и срещу всички зловредни чужди влияния, особено срещу ония българи, които искали да свържат българската църква с католическата и в съгласие с турските власти да разкъсат вековните духовни връзки между нашия народ и руския.